Превод на статията на английски от Tuesday, December 10, 2013 с малки съкращения:
[Сравни с теорията на Фристън, виж Ultimate AI ... в блога]
ЕНТРОПИКА
– Уравнението на разума – Разглеждане
и критика. „CaAS” - интелигентни операционни
системи
Entropica - F = T delta S ... [Български - виж
по-долу]"по-висока свобода за действие“
http://www.kurzweilai.net/ted-an-equation-for-intelligence-by-alex-wissner-gross
Имаше публикация по тази тема по-рано през годината. Сега, след като отново мислих за нея (благодаря на С. за връзка към беседа), първоначално ми прозвуча като свързано със (страничен ефект на) обобщения от рода на:
Умът [всеобщия разум/интелигентност/всестранните умствени способности] се стреми да предвижда бъдещето с все по-висока разделителна способност на причиняване/управление във все по-големи обхвати/пространства, покривайки всички възможни измерения (възможности за разширения и за увеличение на разделителната способност, като време, пространство; също така разделяне на подпространства и така създаване на нови измерения).
[Виж „Теория на разума и Вселената“, Свещеният сметач“]
Разбира се, разделителната способност и обхвата са зависими едно от друго, едното намалява другото при ограничени познавателни средства. По-голям обхват/пространство/време могат да бъдат предвидени (управлявани, владени, ръководени) с по-ниска абсолютна разделителна способност отколкото по-малка област. Обаче има насока към увеличаване на разделителната способност, сравнена с предишните състояния (способности), и към увеличаване на познавателните възможности.
С една дума: напредък.
Други учени от моята „школа“, по един или друг начин, правят подобни допускания.
Предвиждането в по-големи обхвати се постига чрез обобщаване, което е сгъстяване, компресиране на изискванията към изчислителната сложност и обема памет (това също са взаимосвързани параметри).
Редакция: 30/12/2013:
Постига се още чрез търсене и изследване/обследване, понякога без компресия. Например някои технологии не са нито по-всеобщи, нито по-сложни – но те трябва да бъдат открити, чрез изследване, търсене: систематично или случайно обследване, обхождане на различни възможности, за да може определено състояние от тях да бъде разгледано и да бъде проверено. Изследването може да бъде и чрез опити, и мислено, теоретично. Ограничените възможности, обхват на вниманието/работната памет/обработката (във всякакъв смисъл) изисква светлинно петно на „прожектор“, който да обхожда средата – каквото и да е пространство, което има всякакъв вид координати.
Някои задачи могат да се решат само опитно, чрез изчерпателна поредица от проби, защото:
Вътрешната схема, начин на работа, на системата е скрита
Наблюдаваното поведение не съобщава достатъчно за системата
Наблюдаваното поведение съобщава твърде много и наблюдателят не може да го осмисли
Поведението на средата представлява, функция, дефинирана чрез множество области ("piecewise") – непрекъсната, прекалено сложна и пр.
Някои възникващи модели изискват симулация
Понякога фокусът (spotlight), поради ограничения си обхват, може да пропусне да „види“ нещо, въпреки че то се намира в съседство в координатната система
По-напредналото разбиране и технологии отварят нови хоризонти за изследване, които не могат да бъдат обходени преди съответните технологични преходи, което помага в две посоки:
"скрива сложността", натрупана досега, което е:
намаляване на възможностите за действие, посоките – броят от случаи какво да направи, пренебрегвайки много от възможностите като ненужни (правила какво да не правиш); какво да изследваш, какво да пропускаш и пр. (технологии задънени улици, неефективни посоки и пр.; най-добри практики, най-добри подходи с дадени налични инструменти и пр. - когато горните бъдат открити, те вече не биват търсени в свободното пространство, а се взимат като траектории
сега технологиите (по-ниски нива на обработка) вършат своята работа автоматично, познавателните способности работят в различна област, като използва различни понятия
позволява вниманието да се превключва към нещо друго
"Управлението"
(причинността) в
моите термини означава способност да
предвидиш какво ще се случи, както
пасивно, така и активно (да причиниш
бъдещето, да осъзнаваш какво ще направиш).
Увеличението на разделителната способност
и обхвата също така позволяват да се
постигне повече свобода на възможни
действия.
Напр.
Напр.
Възприятие
|
Управление на причинността |
Обхват
|
| 4K или 8K видео камери и дисплеи, по-висока разделителна способност, часовници с по-висока точност, нано- и фемто-секундна фотография и видео | Смаляване в електрониката, нанотехнологии, въздействие върху единични атоми | Телескопите виждат все по-далеч; детектори на единични елементарни частици |
Съгласен съм, че интелигетността всъщност е нещо обикновено, тривиално, виж обясненията ми за „многопредметната слепота“ тук и в пощенския списък на AGIRI (AGI). Най-прости дейности и умения биват нарочвани за „трудни“ или „сложни“ от онези, които не ги разбират, повечето хора имат вродена познавателна неспособност да придобият или да разбират много познавателни умения и способности, които са лесни за онези, които ги владеят. Освен това, общите ограничения на скоростта на извеждане на информация от човека, прави изразяването на това знание (и превръщането му в мислеща машина) бавно. Необходимо е да има ефективен процес за начално зареждане, който да позволи на машината да го ускори (нещо върху което работя, но това е друга тема)1.
Обаче твърдението за увеличаването на възможностите („свободата за бъдещи действия“) без допълнителни ограничения ми звучи като свръхизискване.
Мисля, че по-скоро е увеличение на свободата на определен клас от действия, при дадени определени ограничения – а не на всички възможни действия. Повечето действия са безполезни, а други са обратното на предишните действия. Вярно е, че системата трябва да продължи да работи, да съществува (да не спира), ако от нея се очаква и да напредва... (Виж също мой коментар в AGI списъка от скоро)
Намаляването на възможностите за действие е свързано с опасността от достигане на [нежелана] статична стабилност, където системата би „спряла“ - блокирала, замръзнала.
Горното ми напомня за диалектическите материалисти и тяхното „вечно движение“ (динамика) и гледището им към всичко като „форма на движение“. Наскоро някой от някъде, ни в клин, ни в ръкав, беше подхвърлил цитат на Енгелс: „наличието на противоречие е признак за истинност, а липсата му – за заблуда“. Според мен онова, което имат предвид Енгелс и диалектическите материалисти би могло да бъде съвсем различно от повърхностното буквално тълкуване.
„Истина“ за тях е, че „всичко е в движение“, а противоречието е знак не за „истина“, а за наличие на възможност за промяна. Ако няма никакви противоречия и мислещият не търси такива, тогаа не би съществувала възможност за промяна, „няма свобода за действие“, системата спира и блокира. И да, разбира се, ако няма „движение“ (динамика, промяна), нещата няма да се променят.
Процесът на случване на събитие е „промяна“, следователно ако няма „движение“ (динамика, „свобода за действие“)), няма да има промяна и съответно напредък. Ако има движение, но няма „свобода“, т.е. възможностите за действие се смятат за „прекалено ограничени“, то тогава ще се повтаря онова, което се смята за „минало“, „вече дадено“, което е „липсва на свобода“.
От друга страна, когато умът достигне до състояния, които работят „правилно“, поддържат дадено предвиждане и управление на причинността с дадена степен на абстрактност, разделителна способност, област на действие и пр., тези състояние се „замразяват“, съхраняват, докато те все още работят (по-добре отколкото други възможни за системата действия)*.
[Редакция+: 11/12/2013, 1:26 Всъщност много умствени цели изискват да се намери едно-единствено правилно решение и да се отстрани свободата на действие до точно едно, при дадени ограничения на разделителната способност, например дадено правилно множество от физични и химични закони спрямо наличните наблюдения. Допълнителните наблюдения подобряват разделителната способност и областа на приложение, но старите са все още верни за по-ниска разделителна способност и при прилагане в старите условия (...)
Стандартен пример е Нютоновата механка, която е точна за „ниски“ скорости и малки маси, и всъщност времето на практика е абсолютно, изглежда такова, при достатъчно ниска отчетливост (...) част от човешкото и животинското поведение, което се отразява върху нашия ум, е когато достига до „физически награди“, или по-точно система на "нисше емоционално възнаграждение". Те са „веднъж-завинаги“ установени (фиксирани) и система, която се стреми към такива цели не се стреми към напредък, а към намиране на място на удоволствие, където да остане, т.е. статичната устойчивост е добре дошла, дори желателна.
Система, тласкана от такива награди изследва света само за да намери координати със статична устойчивост – от изобилие от храна за животните, до сигурно работно място. „Сигурна работа“ може да се разглежда като по-висока свобода за действие (редовен доход, чрез него може да вършиш разни неща, използвайки средствата в обществото), но от друга страна така се намалява свободата на други действия, като необходимостта да се съгласиш и да се подчиниш на определени еднообразни действия всеки ден, да се установиш на определено място и пр.
Също така, тази „свобода на действието“, ако действията са по-обобщени, не е повече: повечето хора с парите си купуват неща. Ако на някого дадат милион долара, той вероятно няма да стане по-умен, да започне да се учи да свири на пиано, да режисира филми или да проектира нови компютри (първо като изучи инженерни науки, математика...)
По-скоро човек би си купил скъпа кола, нова къща, би отишъл на Бахамите. Познавателно това не дава повече свобода, освен ако разнообразието на входните данни (гледките в Бахама, повече хора ще се интересуват от общуване с този човек и пр.), дължината на пътя, който може да прекоси (може да си позволи много пътуване), количеството от стоки, които би могъл да си купи (и по този начин може да накара другите да му служат, да причини тяхното поведение) и пр. се смятат като „количество свобода на действие“. Това е увеличение на свободата на действие, но не и на познавателната свобода на действие, не е познавателен напредък.
Нивата на допамин и търсене на новост – има връзка с т.нар. награждаваща система в мозъка, а теоретично с „по-ниските чувствени/физически“ награди в моята теория. Отделянето на допамин свързва определени състояня на ума в дадения момент с „добро“, „удоволствие“, „желано“ и деятелят, човекът, започва да се стреми към тези състояния.
Например играенето на компютърни игри, на хазарт, (част от) половото общуване. Допаминът още насърчава т.нар. търсене на новост, по-бързо отегчаване и в клинично значими случаи достига до маниакална психоза. Извънредното количество търсене на новост е свързано и с Дефицита на внимание (ADD) и целта към „увеличаване на количеството свобода на действие“ - ако се вземе като единствена цел, разрушава битието на страдащите от тази болест.
За да има устойчив познавателен напредък, е нужно да има обобщение и достигане на устойчивост в определени точки, които намаляват свободата на действие и опростяват живота.В по-конкретни термини от „Ентропика“ - напр., примерът с клиповете с топки и пазенето на равновесие, количеството, което те увеличават е възможностите на действениците (актуаторите) да въздействат по предвидим (преднамерен, „рационален“) начин върху целевите неща.
В случай, че предметът падне и деятелят, агентът не може да го вдигне, в конкретната усановка то би стигнало да статично състояние – горкият деятел няма да може да направи нищо повече. Също така, ако започне от състояние, в което предметът се намира на дъската за пазене на равновесие, и всичко което агентът би могъл да прави е да „балансира“, да се мести наляво-надясно и т.н. - то тогава свободата е количеството сила, което подава, определящо дали топката ще падне или ще остане.
Ако агентът може да прави много итерации в генетичния си алгоритъм, тя ще открие, че ако не балансира правилно, топката ще падне, ще спре и агентът няма да я „усеща“ повече, така вече няма да има какво да върши. Ако целта му е да прави нещо, и за целта е нужно да има „топка върху дъската“, то следващият път агентът ще се опитва да държи топката горе, за да „не си загуби работата“ и да не се отегчи.
Но ако агентът може да взима топката, то може да я подхвърли и да започне да пази равновесие отново (повече свободи), но ако може да прави това, хвърлянето (напр. като в играта Арканоид) изглежда като повече „свобода на действие“ - пространството от координати на тракеторията на топката би било по-голямо и няма да има значение какви конкретни действия са избрани от пазещия равновесие агент – ще е достатъчно да „рита“ топката наоколо и ще се превърне в „случайно“, „безредно“, „нерационално“... (Като „рационалността“ би била – да рита топката наоколо, което е забавно, и е „рационално“, целесъобразно, ако агентът иска да постигне именно него.)
Както е показано в примерите – винаги има ограничения, а не е просто „повече свобода“. Голямата топка/диск, който натиска малка топка към другата и пр. е ограничено пространство. s is shown in the examples - there are always constraints, it's not just "more freedom". Ако няма ограничения, случайността е „най-голямата свобода“. Свободата на ума и творчеството изискват да има ограничения.
Без ограничения – случайността е достатъчно „изобретателна“. Обаче в същото време това може да изглежда не истински „свободно“, защото няма „преднамерена“ част (не-наблюдаема, „скрити променливи“). (Да, някои елементарни частици изглеждат че притежават „скрити“ променливи за наблюдателя, т.е. непредвидими са от възможните наблюдения в квантовата механика). Авторът Алекс Виснер-Грос цитира физикът Файнман в края на беседата, основно най-основните физични закони – телата се отблъскват, когато са много близо едно до друго, и се привличат, когато са наблизо. Според мен последното е свързано с виждането за „движението“ на диалектическите материалисти.Наистина – за да има безкраен напредък, трябва да има някакви първични сили, които причиняват циклично или последователно промени и да правят настройки. Ако [състоянието на] света беше веднъж-завинаги установено, то нямаше да се развива. (Вярно, но изглежда очевидно.)
Също така, както беше показано по-горе, „умните“ еволюирали части всъщност „замразяват“ и се задържат в устойчиво състояние, например живите клетки или научното знание, докато те работят по-добре или са „по-силни“, имат по-голямо въздействие, отколкото по-“свободните“ версии.
* * Виж също работата на Владимир Турчин относно т.нар. „Метасистемен преход“ (...)
Ентропика и интелигентни операционни системи и - коментари (по-кратко от версията на английски) Примерите от клипчето с топките и с балансирането - увеличава се (запазва) се възможността на актуатора да въздейства по предсказан от него начин върху целевите елементи. Ако предметът падне и агентът не може да го вдигне, след това ще стигне до статично положение и няма да има какво да прави.
Но ако може да го вдигне, няма такова ограничение, тогава като падне, ако няма какво друго да прави, просто ще го повдигне и ще си го подхвърли пак да балансира например. Увеличаване на възможностите има смисъл ако е при дадени ограничения и има целенасочено въздействие, иначе най-много "възможности" имат частици, които се реят в пространството. Но те нямат "възможност", нямат нелинеен вътрешни целеви модул, и всъщност са ограничени. http://gigaom.com/2013/12/07/why-cognition-as-a-service-is-the-next-operating-system-battlefield/ За първия линк, така е, виж надолу "Интелигентна операционна система" http://artificial-mind.blogspot.com/2008/04/research-directions-and-goals-feb-2008.html
Статията за Ентропика излезе по-рано през тази година.
Сега като се замисля, не е толкова далеч от моите обобщения от рода на:
Умът се стреми да предсказва бъдещето (си) с все по-голяма разделителна способност на възприятието и управлението, във все по-голямо обхват - времеви и пространствен.
"Контролът" (управлението) в мои термини е именно да можеш да предсказваш какво ще се случи, пасивно или активно (да го причиняваш), и увеличаващата се разделителна способност са тези "повече възможности".
Също това, че универсалният разум е супер елементарен също го твърдя отдавна: хората са глупави и ограничени (multi-domain blind), всички сфери на познанието и изкуствата са супер елементарни.
увеличаването на възможностите за действие обаче е част от картинката, звучи ми като свръхобобщение. Може да се каже увеличаване на възможностите за [въздейстие] от определен клас, а не на всички. А намаляването на възможностите всъщност е свързано с опасност от стигане до статично равновесие, при което системата "блокира". Напомня на диалектическите материалисти и тяхното "вечно движение" (динамика). Естествено, ако няма "движение" (динамика), нещата няма да се променят, случването на неща е "промяна", следователно ако няма "движение" (динамика, възможности), няма да има "промяна" и няма да им развитие.
Примерите от клипчето с топките и с балансирането - увеличава се (запазва) се възможността на актуатора да въздейства по предсказан от него начин върху целевите елементи. Ако предметът падне и агентът не може да го вдигне, след това ще стигне до статично положение и няма да има какво да прави. Но ако може да го вдигне, няма такова ограничение, тогава като падне, ако няма какво друго да прави, просто ще го повдигне и ще си го подхвърли пак да балансира например.
Увеличаване на възможностите има смисъл ако е при дадени ограничения и има целенасочено въздействие, иначе най-много "възможности" имат частици, които се реят в пространството. Но те нямат "възможност", нямат нелинеен вътрешни целеви модул, и всъщност са ограничени.
//Благодаря на С. за линковете.
Posted by Todor "Tosh"
Arnaudov - Twenkid at (англ. 13.12.2013 г. 10:05
PM 0
comments
